Родителите му, които винаги бяха като студени сенки, не му обръщаха внимание

Автор и създател на песента и текста съм аз ‪ ‪‪ ‪@blagoidimitrov56‬
Така че ще ви помоля да не споделяте песента в вашия канал в общност нито да я качвате без мое разрешение забранено вие да я споделяте в вашата общност и да я представяте за своя това се смята за кражба и нарушаване на авторските права. ако го направите ще ви докладвам на Youtube така че сте предупредени


Малкият момченце, само на 7 години, лежеше на леглото в болницата, обграден от бели стени и стъклени бутилки с лекарства, които не спираха да капят и шепнеха тежката си история. Светлината на деня трудно проникваше през облаците, но когато го правеше, всяка прашинка изглеждаше като последната надежда за нещо добро в живота му. Очите му, изпълнени с болка, но същевременно искрящи от невинност, следваха всяко движение около него, но не можеше да разбере защо светът около него се беше променил.

Родителите му, които винаги бяха като студени сенки, не му обръщаха внимание, а само бяха там, защото трябваше да бъдат. Те гледаха безразлично към него, сякаш той беше просто част от един живот, който вече беше прекалено сложен и тежък за тях. Майка му, с черни като въглища очи, седеше с ръце, сгънати в скута, пускаше редки сълзи, но не заради любовта към сина си, а заради съжаление за себе си, за собствения си живот, който се беше сринал. Бащата, с угаснали очи и сърдечен ритъм, който се ускоряваше само когато трябваше да реши нещо важно, изглеждаше толкова отчаян, колкото беше и синът му, но на съвсем различен начин.

„Защо Бог го направи така?“ — прошепна майката през сълзите си, но нямаше отговор. Тя не го питаше с надежда за утеха, а с гняв към света. Тя беше просто изтощена от живота, от решенията, които трябваше да взема. Няма оправдание, но вътрешно разбираше, че всеки изминал ден е още едно напомняне, че нещо е сбъркано.

Малкият не можеше да разбере думите им, но можеше да усети тишината между тях, която беше по-гнусна от всичко. Той погледна към тях и се опита да усмихне, но устните му бяха твърде слаби, за да могат да изпълнят тази поръчка на детската душа. Той просто изрече: „Мамо, тате, обичам ви.“

Тяхната реакция беше не повече от незначително примигване. Майка му поклати глава, почти невидимо, а баща му отвърна с кратко: „Ние те обичаме, синко“, но думите му изглеждаха празни, лишени от всякакво значение.

Скоро след това, той се пренесе в сънищата си, които, за разлика от реалността, бяха изпълнени с цветове и светлина, които никога не биха могли да присъстват в неговия свят. Родителите му останаха в мрак, скрити в тяхното самообвинение, но не можеха да разберат, че съжалението не беше достатъчно, за да върне детето им.