Пиргова кула - галерия за съвременно изкуство

Пиргова кула
Представлява самостоятелна кула намираща се в центъра на Кюстендил. По своята архитектура и строеж принадлежи към типа на отбранителните кули от XV—XVI в. Има почти квадратен план с размери 8,25 Х 8,35 м и височина 15,50 м. Състои се от приземие и три етажа. Строена е с материали от античните терми. Приземният етаж е служел за склад. На първия етаж са разположени засводен отвор от север, огнище за отопление и две бойници. Вторият етаж е организиран за продължително обитаване – с огнище, ниша, три прозореца и полуетаж. Третият етаж осигурявал кръговата отбрана с вертикални и кръгли бойници.
Отскоро кулата е превърната в художествена галерия за съвременно изкуство.
Днес там можем да видим експозицията на Стонислав Божанков представена от Митко Новков.

Палеоархаика ХХІ век

Палео идва от гръцки – παλαιός (palaïos) = древен. Древно, ще рече много старо. В своя „Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ“ проф. Стефан Младенов извежда думата древен от индоевропейския с корен *dreu-, което значи тека, и я свързва с думата от санскритския dravati = бяга, бърза, тече. Тоест, етимологически в българския палео може да се възприеме и като движение; движение към нещо или към някого. Остава да разберем към какво или към кого…
Архаика също идва от гръцкия – ἀρχαῖος (archaïos) и също означава древен. И ето как се получава с тази моя изкована от два гръцки синонима за древност дума палеоархаика: древност на квадрат, древност2. Повдигаме древността на квадрат, за да постигнем древността в нейните най-дълбоки дълбочини, в нейните най-древни древности, в нейните най-стари старини. Древността не е просто древност, древността е супердревност, мегадревност, свръхдревност…
Или, ако се опрем на Стефан Младенов – супердвижение, мегадвижение, свръхдвижение…
Тъкмо това прави Станислав Божанков със своите иконостаси и другите си творби – движи се, движи ни. Когато говори за тях, той акцентира особено върху корените, сърцето, духовните потреби. Всъщност това са трите доминанти, през които можем да разберем както своеобразния му стил, така и стремленията му в артистичен план.
Корените са онази скрита в земята част от растението – било то цвете, било трева, било тръстика, храст или дърво, – което осигурява жизнените сокове; тоест, условие за живот са. Логично продължаваме мисълта: без корени няма живот. Корените изсмукват от земята хранителните вещества, предават ги по другите органи на растението, за да го видим на повърхността разцъфнало в цвят, с корона, с листа… Скритото подхранва явното; следователно движението, което е и древност, трябва да е с посока от явното към скритото; един вид разбулване…
Или, ако се опрем на Станислав Божанков – разкриване на свещеното…
Сърцето е онзи орган на живото същество, благодарение на което съществува движението; движението на кръвта, която достига до най-последните места на тялото, за да им осигури кислород и жизнен цикъл. То е нещо като първодвигател – първодвигателят на Аристотел: накъдето и да тръгнем да дирим причините за движението, по необходимост стигаме до сърцето. Предопределено ни е да го намерим: ако някое художество не открива сърцето, нищо не открива – пусто е и празно. Следователно изкуството е винаги сърдечно, винаги от сърце(то)…
Или, ако се опрем на Станислав Божанков – пулсиране на човешкото…
Духовните потреби са онези телеологически (отново по Аристотел) реалии, които ни подтикват да вървим напред, да си поставяме цели и да се опитваме да ги постигаме. Човекът не е Аngelus Novus от рисунката на Паул Клее, който, според Валтер Бенямин, бил Ангелът на историята, а нейният вихър го издухвал като перце; човекът е вектор, с цялото си същество насочен напред – целеустремен и вдъхновен. В този смисъл е вектор на бъдещето. Но, според Станислав Божанков, това не стига, трябва този вектор да стане двупосочен, сиреч вектор и на миналото. Тук е сърцевината на неговите съз(и)дания: те са двупосочен вектор, който едновременно ни кара да се обръщаме назад, но и да гледаме напред. Прави от нас Януси – богът на вечното време…
Или, ако се опрем на Станислав Божанков – проглеждане към вселенското…
Та ето как през палеoархаиката на Станислав Божанков стигаме до ХХІ век. Неусетно, но упоително; просто като се движим из Пирговата кула. Прогледнали…

Митко Новков